Честит първи учебен ден на малки и големи! 🙂
По повод празника (защото за мен започването на новата учебна година трябва да е празник за всички) реших да направя един кратък списък от книги, включени в задължителната програма по български език и литература, които заслужават да бъдат (пре)прочетени – някои, защото мисля, че в училище сме били прекалено малки да ги оценим напълно, а други – просто защото заслужават да се четат многократно 🙂
- „Моторни песни“ (Н. Вапцаров)
Мен ако питате Вапцаров трябва да бъде четен непрекъснато – стиховете му са естествени като дишането, смислени, истински и много, много човешки. Разбираемо, част от удоволствието от стиха се губи, когато ти се налага в час да разчленяваш всяка строфа и дума, за да търсиш символи, внушения и „какво е искал да каже авторът“ . Затова ви съветвам – абстрахирайте се от всичко това и се насладете на симфонията от звуци и образи, които рисува един от най-талантливите (по мое мнение) български автори изобщо.
- „Гераците“ (Е. Пелин)
Ще си призная чистосърдечно – макар да обичах много литература в училище, „Гераците“ съвсем се беше изтрило от паметта ми докато не се падна на матурата след 12. клас през 2016 г. Тук отварям една скоба – конспектът изучавани произведения със сходна тематика в горните класове за мен е прекалено голям и е повече от нормално преди още да ти отеснеят абитуриентските рокля/костюм да ти се слеят в една голяма подвижна маса без особени граници всички тези прекрасни произведения. Неслучайно този списък реално е съставен почти изцяло от такива творби – нека си ги припомним без напрежението около изпити и теми и просто да им се насладим.
Да се върнем на „Гераците“ – препрочетох повестта през 2016г. и оттогава тя се нарежда сред фаворитите ми от „учебната“ литература. Повестта проследява последните години от живота на Йордан Геракът, в които той остава на грижите на порасналите си вече деца.
Много истинска, ненапудрена и сурова е „Гераците“ – такава е и действителността и човек много може да научи от подобна литература. Няма „хепи енд“, но има много въпроси за ценностната система, за възпитанието на децата и още много. Според мен това е български и по-добър прочит на тематиката на „Дядо Горио“ (О. дьо Балзак).
- „Тютюн“ (Д. Димов)
Без значение дали четете оригинала или преработената версия – един ужасно добър роман. Романът среща остър отпор след публикуването си, защото първоначалният вариант не се вписва в „социалистическия реализъм“, тачен по онова време. Все пак има хора (Вълко Червенков има най-голямо влияние), които се застъпват за произведението, и то бива преработено така, че да заживее своя живот и в комунистическата действителност. Димов прави промените толкова успешно и майсторски, че много читатели са на мнение, че така романът става още по-богат и хубав. Истинският въпрос за мен е защо е било нужно това връщане при положение, че и първата версия не е особено голяма реклама на капитализма (даже напротив), но…
Както и останалите неща от този списък, не ви го препоръчвам ако си търсите леко четиво за разтоварване, защото в „Тютюн“ ще откриете плашещо точни паралели със съвременната действителност за мястото на индивида в капитализма и за моралните въпроси, които са поставени пред него.
- „Бай Ганьо“ (А. Константинов)
Една книга, която за мен се учи прекалено рано и която трудно подлежи на адекватен анализ в училище (особено „Бай Ганьо прави избори“) поради невъзможността на учителите да се впускат в детайли в политически и социални дискусии, които за мен са неразделна част от „Бай Ганьо“.
За мен това е книга от типа „смях през сълзи“, която трябва да се чете с внимание – лесно е комичните ситуации да не бъдат приети насериозно, особено когато всичко в нас иска да не вярва, че подобно поведение не се случва наистина, че всичко е художествена измислица или пък че ние нищо не можем да направим. За мен беше много ценно да не казвам с лека ръка „това не съм аз“, а реално да се замисля дали и кога съм склонна да проявявам „байганьовски“ черти и прийоми.
Страх ме е също така, че ако не четем с разбиране и желание за промяна на нетолкова привлекателните черти на българската народопсихология, един ден на децата, на които попадне книгата, няма да виждат нищо странно в поведението на героя…
- „Железният светилник“ (Д. Талев)
Последен по ред, но не и по важност – „Железният светилник“ . Цялата четирилогия на Талев за мен е прекрасен пример за български романтизъм. Героите са много пълнокръвни, има силни женски образи (чиято липса по принцип е много осезаема в останалата част от възрожденската ни литература), изобщо – още една от любимите ми български книги.
Засегнатата тематика – животът и борбата на македонските българи в робство е едноцременно много сходна с творчеството на Ботев и Вазов (и много, много други), но носи и своята специфика и определено не е просто поредната книга за робството – има ги взаимоотношенията в едно семейство, има любов, младост, безразсъдство и много, много други неща (вкл. една моя адашка) 🙂
Пожелавам една прекрасна учебна година на всички – независимо дали сте настоящ или бивш ученик (или просто родител на такъв), нека предстоящите месеци са изпълнени с много любопитство, смях и любов към знанието!
