„Писмо до сестра ми“ (М. Пеева, Л. Рикспуун)

На книгата попаднах благодарение на литературен клуб „Читател“  (да, същите хора, които ми изпратиха прекрасния читателски колет с „Глухарчето“ на Блага Димитрова“ през юли), където ще обсъждаме „Писмо до сестра ми“ на 20-ти февруари 🙂  Ще имаме възможността да се срещнем и с Мария Пеева – едната от авторките на книгата – нещо, което чакам с нетърпение.  Ако името Мария Пеева ви е познато – в интернет пространстово тя е известна като Мама Нинджа 😉

Ще започна със стила на книгата, който много ме впечатли – точно толкова разговорен, колкото да звучи реално и естествено, но без да става просташки, и точно толкова художествен, че да ми харесва без да бъде префърцунен и изкуствен.  Комплименти и на двете авторки – този баланс напоследък (за съжаление) често ми бяга, а те са се справили идеално.  Другото интересно е самата структура на книгата – оформена е като писма (имейли) между две сестри  – едната в България, а другата в Щатите.  Като човек,  живял в чужбина и водил подобни кореспонденции с роднини и приятели, мога да потвърдя, че и този аспект от книгата звучеше достоверно и близко.  Люси Рикспуун също така не просто е живеещ в чужбина българин, а  специализира в психологията на емиграцията, така че нейното представяне на живота зад граница за мен беше точен, познат и близък.  Такива емигранти харесвам (ако мога така да се изразя 😉 ) – обективно и честно говорещи както за плюсовете, така и за минусите на избора си.

Образите и на двете сестри ми бяха интересни и симпатизирах искрено и на двете до последната страница на романа.  Откъм образи ми се искаше да се обърне малко повече внимание и на Ния. Тони, Стефан и Люк – щеше да ми е много любопитно.  Дори и само с това, което знаем за тях, обаче, те пак звучат реални и за тях също ни боли като читатели.

Така стигаме до единственото, което не харесах в книгата – образът на Росен и последните 50-ина страници.  За мен големият плюс на книгата, нещото, което ме караше даобръщам страниците, беше до голяма степен това колко искрено и истински звучеше.  Да, детето на Радост е болно, а животът на Лора се преобръща, когато разкрива тайната, но и двете неща – макар и не често срещани – ми звучаха истински и възможни.  С нетърпение очаквах да дочета за начините, по които двете да се преборят със себе си и демоните си.  Точно тогава действието взе един драматичен холивудски обрат и се озовахме в криминалната хроника и епизод на „Престъпни намерения“.  За мен този обрат беше ненужен и повече навреди на изградената атмосфера, отколкото да помогне.  Вече книгата не беше за това как една майка на болно дете се опитва да балансира грижата за околните, работата, брака и себе си, ами стана трилър, който (за мен) спря да звучи истински.

Краят ме остави с редица въпроси – може би авторките планират продължение? – и след като дотолкова харесах огромния процент от книгата, ме остави малко разочарована точно накрая.

Въпреки критиките обаче (нали знаете, че все от нещо съм недоволна 😉 ), препоръчвам книгата – едно от много добрите попадения от съвременната българска литература и с нетърпение ще очаквам да прочета още неща на авторките (заедно или поотделно)!

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s