Посегнах към тази книга с големи надежди – една от „100-те, които трябва да прочетете“ на Амазон, изучавана в часовете по литература на много държави, сравнявана с „1984“ на Оруел. През 2017-та излезе и сериал на HBO по историята (ето го и трейлъра ), така че реших, че е крайно време да я прочета.
Книгата излиза през 1986 г. и е антиутопия, стъпваща на идеята, че религиозни фанатици са превзели властта в Щатите и под претекст, че се борят срещу ислямски фундаментализъм, са иззели правата на хората и са ги превърнали от личности в предмети, служещи на по-висша кауза и изпълняващи точно отпределена функция – охрана, домакиня, проститутка или, какъвто е случаят на главната героиня – износваща децата на елита „прислужница“. Всяка каста носи различен цвят и облекло и изпълнява добре обособен от правителството ритуал – по време на раждане, например, жените на високопоставените мъже пият и се забавляват, докато прислужниците съпреживявт раждането в стаята с родилката.
За мое огромно съзаление, „Историята на прислужницата“ не ми хареса. Имаше моменти, в които активно се опитвах да се накарам да се потопя в историята, но … не стана. Мисля, че основният ми проблем беше изключително краткия период, в който авторката се опитва да ни убеди, че се е случила драматичната промяна в мисленето и поведението. Да, ако говорим за друго поколение или за постепенно премахване на различни свободи – разбира се, далеч съм от мисълта да отхвърля напълно идеята, че е възможна религиозна индоктринация. Но в книгата такъв период няма – буквално за месеци главната героиня и обществото преминават от къси поли до червени роби, от работещи и продуктивни граждани в пионки на една система. А авторката никога не обяснява в детайл защо и как се случва – то просто става.
Другото много объркващо и за мен дразнещо нещо беше абсолютната липса на обозначение на начало и край на диалог, сцена и спомен – подозирам, че търсеният ефект е „stream of consciousness“ („поток на мисълта“) на объркана млада жена, но като читател това направи четенето болезнено на моменти. Редуват се случки от различни времена, различни хора без каквото и да било обяснение – ако не бях гледала трейлъра, който показах по-горе, и не бях прочела обобщението на Goodreads, до след средата на книгата нямаше изобщо да разбирам за какво става въпрос и вероятно нямаше да я довърша.
В заключение – харесах идеята на Атууд, не „усетих“ изпълнението и вместо да се замисля за потенциалното антиутопично бъдеще, което авторката описва, аз се хващах на равни интервали да си мисля „Това няма как да стане“. Поредното доказателство, че и най-добрата идея има нужда и от отлично изпълнение, за да успее да предаде посланието си и да достигне до сърцето на читателя.
