Едно от първите мнения в блога ми беше за „Списъкът на Шиндлер” (Т. Кинийли) – книга, която ме впечатли силно и която ме накара още по-задълбочено да търся информация за случилото се по време на Холокоста. Оттогава имах възможността да посетя Аушвиц (разтърсващ преживяване) и да прочета още доста произведения по темата.
Подобно на „Списъкът на Шиндлер“, „Татуировчикът на Аувиц“ разказва истинската история на Лали Соколов – чаровен словашки евреин, който се оказва избран за татуировчик на Аушвиц и има незавидната чест да бележи новодошлите с номер при пристигането им. Самият той искрено съжалява за болката и унижението, които трябва да причини на други човешки същества, но няма избор. Единственото, което може да направи, е да се извинява до безкрай, когато нацистите не слушат. Всъщност най-силно впечатление от книгата у мен остави нещо, което Хедър Морис разказва след „официалния“ край на романа. В процеса на писане на книгата аворката посещава Аушвиц и там случайно чува разказ на равин от Флорида за срещата му с оцелели от лагера, които от татуирането си спомнят само това – не колко е боляло, а човекът, който го е извървшал и неговото „Съжалявам, съжалявам, съжалявам, че ви наранявам.“
Няколко пъти ми се налагаше да проверявам пак дали написаното е истина – толкова невероятна е съдбата на Лали, който успява да съхрани себе си на това място благодарение на чара си и способността си да общува с хората (разбира се, и на изключителна доза късмет). Благодарение на статута си на татуировчик героят се сблъсква с хора от различни етноси и в различни роли – затворниците и дейностите, за които те са отговорни; пазачите и администрацията; местните строители, които идват и си отиват всеки ден – една палитра от персонажи и гледни точки, която само неговата уникална позиция може да види в цялост. В
За огромно мое съжаление самата проза не е на нивото на историята. Авторката (за мен) не успява да придаде дълбочина на героите си (които всъщност са реални хора!), да ни накара да ги опознаем и усетим като пълнокръвни личности, а емоциите им – като свои. Когато не просто разказваш за истински човек, но имаш и възможността години наред да работиш заедно с него, да задаваш въпроси и да уточняваш детайли, защото писателката в случая е имала и това предимство – Лали е отделил години да работи с нея, за да може тя да предаде историята му … очаквах повече. Предполагам голяма част от тези ми критики се дължат на факта, че Хедър Морис е всъщност сценарист и преди да стане роман „Татуировчикът на Аушвиц“ е било сценарий (печелещ награди сценарий, както тя сама уточнява в биографията си в GoodReads).
Въпреки това препоръчвам да прочетете „Татуировчикът на Аушвиц“, защото Лали Соколов и неговата история заслужават. А и предполагам, че предвид успеха на книгата и миналото ѝ на сценарий съвсем скоро ще гледаме и филм/сериал по нея.
П.П. Четох книгата в оригинал и чак сега виждам превода. Само на мен ли „Татуист“ ми звучи по-естествено от „Татуировчик“?
