„Talking to Strangers“ (M. Gladwell)

Малкълм Гладуел е един от любимите ми писатели на нехудожествена литература (ако на някого му е любопитно – Дан Ариели ми е абсолютният фаворит) и можете да си предсавите с какво нетърпение чаках да излезе новата му книга – „Talking to Strangers“.

В нея авторът разглежда различните предизвикателства, с които се сблъскваме при общуването си с непознати  – заблудата, че можем да преценим дали и кога събеседникът ни лъже, грешното схващане, че емоциите се „изписват“ по лицето на хората, както и как би трябвало да изглеждат тези емоции.

Проучванията, които Гладуел цитира и обяснява, са много интересни и дори само заради тях си заслужава да прочетете книгата.  Струва ми се обаче, че авторът е отхапал прекалено голям залък с книгата и се опитва да навърже в една тема твърде много разнопосочни (и интересни сами по себе си) идеи.  Една от тях е цитирането на сериала „Приятели“ и как той влияе на начина, по който си представяме,че хората трябва да изглеждат, когато изпистват определени емоции.  Това е до много голяма степен вярно за цялата популярна култура, чела съм преди време (мисля, че във „Freakonomics“) за това как достъпът до телевизия и сериали е изиграл ключова роля за еманципацията в индийските провинции.  В тази връзка смятам, че можеше да се отдели повече време и внимание на темата, можеше да се засегнат и социалните медии и представата за света, която те създават.

Друго нещо, което малко ми липсваше (и за което бих прочела повече проучвания) е как средата, в която сме израстнали, рефлектира върху начина, по който възприемаме света и останалите. Примерите в книгата бяха за хора от коренно различни култури и краища на света, но според мен поняога на същата улица и в същата националност могат да се намерят също изключително много различия, базирани на нивото на образованост на родители и близки, финансовите възможности на семеството и много други подобни.  Това даже би било по-приложимо, защото е много малко вероятно класът от 10-годишни испанчета да трябва да си говорят с децата от острова, но дали клас испанчета от друго училище в същия град биха имали същата идея?  Или португалчета?

В „Talking to Strangers“ имаше и няколко неща, с които ми беше много трудно да се съглася –  интерпретацията на случая с Брок Търнър и като цяло културата на сексуално насилие над жени, както и недостатъчното застъпване на ролята на расата в много от ситуациите.

Въпреки това смятам, че „Talking to Strangers“ е увлекателна книга, която брилянтно изпълнява основната си функция – кара те да се замислиш за неща, над които изобщо не си разсъждавал преди това и дава един начален тласък за проучване, който – при достатъчно време и желание – може да те накара да научиш много за себе си и света.  В това е и основното очарование на книгите на Гладуел и ще чакам с нетърпение да напише следващата 😉

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s